За разлика от другите социалистически страни, дисидентското движение в България се разбира не като политическо движение, а като движение за екологични и религиозни права. Българските дисиденти организират неформални организации само една или две години преди действителното рухване на социализма и тоталитарната държава, ръководена от Тодор Живков.
Формално, т.нар. Юлска концепция от 1987 г. е разработена и приета от комунистическата партия и дава право на гражданите да създават неформални организации. Това дава възможност да бъдат създадени първите български дисидентски организации за неполитически дейности като например опазване на околната среда и зачитане на религиозните и етнически права.
Дисидентството в България няма ясна идеологическа основа. За разлика от страни като Полша или Чехословакия, където в основата на повечето неформални професионални или политически организации стои идеята за премахване на тоталитарната социалистическа система като цяло, дисидентството в България е разпокъсано.
Има два основни идеологически лагера. Първият е сформиран от хора, свързани с комунистическата партия, които са били репресирани от правителството по различни причини. Тази група от хора е известна с положението си в обществото и с периодичното си противопоставяне на управляващите в един или друг момент. Тя има съвсем различни идеи за вида на необходимите промени в системата, доста по-меки в сравнение с тези на мощните дисидентски групи в други централноевропейски държави. В повечето случаи, тези противници на Живковия тип комунистическо управление не търсят радикална промяна, а поддържат един неясен вид „хуманизация“ на системата по линия на „перестройката“ на Горбачов в Съветския съюз.
Втората група е тази на идеологическото противопоставяне на комунизма и на съществуващата социалистическа система в страната. Повечето нейни членове са бивши политически затворници и хора, жестоко преследвани и потискани от системата. Те обаче са сравнително по-малко известни в България и по този начин сформират организации, които остават в периферията на обществото, само с няколко члена и са сравнително отхвърлени.
Има няколко примера за такива организации. През януари 1988 г. се създава Независимото дружество за защита правата на човека в България, оглавено от Илия Минев. Около една година по-късно е сформиран Комитетът за защита на религиозната свобода, свободата на съвестта и духовните ценности, ръководен от Христофор Събев, който е свещеник. В началото на 1989 г. д-р Константин Тренчев създава първия независим профсъюз, наречен „Подкрепа“. Сред най-популярните дисидентски движения в края на осемдесетте години е екологичната организация, основана, за да се предпази населението на Русе, което периодично се обгазява с хлор от румънския химически завод в Гюргево на отсрещния бряг на река Дунав. Отчаяни майки са начело на протестите през есента на 1987 г.
Протестите им са официално подкрепени от хора, които желаят да променят социализма; да го направят по-хуманен; истинска „перестройка“ на стария съветски модел. Националната преса реагира със серия от публикации, с които се осведомява обществеността по въпроса за високите нива на замърсяване на въздуха в Русе.
През март 1988 г. е показан документалният филм, „Дишай“ на режисьора Юри Жиров посветен на майките и децата от Русе, . След прожекцията на 8 март 1988 г. се създава първата неформална организация в България, наречена Обществен комитет по опазване на околната среда на Русе. В ръководството участват популярни личности от онова време - писатели, актьори, художници, журналисти и спортисти - при това всички произхождащи от самата комунистическа партия. След този първи акт обаче Русенският комитет не предприема никакви по-нататъшни действия. Партийните структури и силите за сигурност принуждават основателите да спрат.
Едно голямо предизвикателство към властта на правителството е поставено през ноември 1988 г. Това е един клуб, наречен „Гласност и преустройство в България“. Въпреки че целите му са обявени за политически, призовавайки за промяна в управлението на страната, те не оказват влияние върху основите на политическата система. Причината за това отново e, че клубът е създаден от членове на съществуващата комунистическа система. В Софийския университет, около 81 членове на клуба се събират и обсъждат вижданията си за промяна. Сред тях са видни комунистически интелектуалци: поетът Христо Радевски, филмовият режисьор Дучо Мундров, философът проф. Кирил Василев, химикът академик Алексей Шелудко, поетът Радой Ралин и други. Сред основателите на клуба са и интелектуалци, които са видни опоненти на управляващата партия: поетесата Блага Димитрова, философът Желю Желев и други. Основателите заявяват, че програмата на клуба излиза извън обикновената демонстрация на несъгласие и предлагат конкретно решение на проблемите, пред които е изправена страната. То разглежда шест теми: 1. Състоянието на икономиката; 2. Правата на човека и гражданските свободи; 3. Демографски проблеми; 4. Екологични проблеми; 5. Проблеми в българската култура; и 6. Нерешени въпроси, свързани с историята на България. Въпреки че тази организация твърди, че подкрепя радикалната политическа промяна, нейната програма е обвързана със съществуващите социалистически правила и задачите й не надхвърлят плана за „хуманизация“ - нещо, което е постигнато в Унгария много по-рано - през 1956 г., а в Чехословакия през 1968 г. Клубът има за цел да подготви българското общество за смяна на режима (смяна на Живков) и за демократизация на социализма, но далеч не постига действително изкореняване на тогавашната политическа система.
На 11 април официално e създадено друго неформално сдружение - Независимо сдружение „Екогласност“ на базата на вече популярния Русенски комитет, което призовава към „хуманизация и демократизация на социализма“, но не поддържа конкретна политическа програма. Фактите сочат, че българските дисиденти са сравнително слаби и разделени. Търсят морална и идеологическа подкрепа от създателите на движението запреустройство в Съветския съюз и наистина получават (макар и не очевидна) политическа подкрепа от страна на управлението на Горбачов.
По този начин неформалните групи, създадени в края на осемдесетте години, остават популярни само сред интелектуалците в по-големите градове и на практика не оказват влияние върху обществото. Те са признати само като опозиция на Тодор Живков и неговия режим, но не и на социализма като политическа система. Това създава явна разлика между дисидентските движения в България и тези в страни като Полша, Чехословакия и Унгария. Относително краткият жизнен цикъл на движенията в България означава, че не се успели да създадат истинска опозиция на системата и реална промяна в политическата идеология. Това се оказа безспорна слабост на българския преход. Липсата на квалифицирани специалисти с конкретно виждане за замяна на отиващата си социалистическа система подпомага групи като тайните служби и подкопава пътя към прехода, оставяйки видими белези в по-новата история на страната.
Въпреки че не оцеляват повече от година, дисидентските движения в България стават основа за създаването на политически съюз на демократичните сили, известен като СДС. Именно тази коалиция поставя началото на една плуралистична политическа система в страната. Дори и като политическо движение обаче ранното СДС и неговите лидери дават да се разбере, че не искат радикална промяна, нито фактическа власт за себе си. Минават месеци преди партията да промени програмата си и да започне да обсъжда възможността за сваляне на властта и алтернативна програма. Въпреки че често участват в чуждестранни и предварително планирани сценарии, политическите партии, създадени от дисидентските движения, все пак прокарват някои промени в българската политическа система. Въпреки че процесът е труден и болезнен, СДС успява да денонсира социализма в началото на деветдесетте години, което в крайна сметка поставя организацията от дясната страна на политическия спектър. Формата на неговото дисидентско движение обаче е основната причина СДС да бъде нестабилна и идеологически нехомогенна организация, което в крайна сметка довежда до постепенното му отмиране и почти изчезване днес. Във всеки случай най-голямата заслуга на дисидентското движение е ролята му за формирането на плуралистична партийна система в началото на деветдесетте години на миналия век.