Преходът,
който не стана така,
както бе замислен

Интервюта

Роналд Ът

През 1990 г. Роналд Ът е вицепрезидент на Фондацията на националната камара и работи в тясно сътрудничество с Ричард Ран за планирането, финансирането и изпълнението на проекта за българския преход.

В: Как вие и Ричард Ран решихте с кои въпроси да се занимаете?

О: Мисля, че имаше три начина, по които направихме това. Единият беше на базата на опита ни, който вече имахме в Източна Европа. Ричард беше в Унгария, и аз, и Ричард работихме с фондация „Херитидж“ в Естония, където срещнахме някои колеги. Така че това беше мини версия на това, което в крайна сметка направихме в България. Така вече имахме добра представа какви основни недостатъци имаше и кои области трябваше да се подобрят, за да се засили преходът от социалистическа към частна икономика. Това беше единият начин. Вторият беше, че преди да сме направили каквото и да е, Ричард, аз и Марк направихме редица от посещения, продължаващи почти по една седмица, за да се срещнем с различни хора в министерствата, с хора от двете страни на политическия спектър, в правителството, извън правителството и да разберем какво смятат - кои са недостатъците и кои са силните им страни. И на трето място след като смелихме всичко това и ни дойдоха много идеи, имаше мисия, пристигаща от България, ръководена от Иван Ангелов и четирима икономисти с него. Срещахме се в продължение на около три или четири дни в една хотелска конферентна зала, където очертахме какво е постижимо и какво не. При повечето срещи ставаше въпрос за приоритети, имаше огромен брой неща, от които България се нуждаеше, но само толкова можехме да направим по това време. Така че идеята щеше да дойде с около дузина основни въпроси, които бяха най-важни за извършването на този преход.

В: Как вие и Ричард избрахте учените и останалите участници, които да работят по проекта?

О: След като получихме списъка с въпроси, използвахме много от контактите си в САЩ, които познавхаме, и в области, където бяхме сигурни кои са водещите учени. Говорихме с други хора, за да разберем кой е добър в компютрите, кой е добър в областта на земеделието, кой е добър в областта на имуществените права. Така стигнахме до списък от хора, които смятахме, че могат да свършат работа. Тогава определихме хора, които бихме могли да убедим да оставят това, което правят, да работят без компенсация, да заминат на посещение в България, да свършат работата и след това да се върнат и да напишат своята част от доклада. И всички спазиха крайните срокове. Намерихме хора, които бяха готови да действат, бяха ентусиазирани. Беше забавно да се работи с тях.

В: Вие бяхте силно ангажирани с усилията относно началната приватизация в България, дори и след като докладът беше завършен. Какви бяха най-големите предизвикателства в приватизацията на България?

О: Предизвикателствата в България приличаха доста на предизвикателствата, пред които се изправяхме в почти всяка част на света, включително в САЩ, когато става въпрос за предприемане на нещо извън правителството и в частния сектор. Правителството се чувства удобно на мястото, на което е, то е монопол, няма конкуренция, хората не трябва да работят много усърдно.

Така че преминаването към частния сектор предизвиква страх и тревога сред работещите, сред мениджърите, сред потребителите - цените ще скочат, ще загубя работата си, ще бъде заменен, западните корпорации ще ни превземат, ще ни наложат различни стандарти - такива неща. Има много страх от неизвестното и топла прегръдка на статуквото, което мисля, че е типично човешко; не е уникално за България.

Уникалното за България и вероятно често срещано в повечето подобни страни като Полша, Румъния, Унгария е, че много фирми бяха просто толкова остарели по отношение на производствения процес, съоръженията, технологиите, уменията за управление, уменията на работниците, това, че продуктите, които произвеждат, са просто неконкурентоспособни. Те не можеха да продадат нищо, така че въпросът беше как да прехвърлим по надлежен начин всички тези ресурси към по-производителни сектори на икономиката. Това беше сложна материя, която трябваше да се разгледа и да се определят нещата, които в действителност биха могат да се продават на Запад. Неща, които се променят бързо, технологии, които се променят бързо...

В: Как бихте оценили ролята на българските участници в проекта?

О: Мисля, че беше много добра. Имахме добри отношения с тях. Направих общо седемнадесет посещения в България, след това и работих в тясно сътрудничество с Министерството на промишлеността, помогнах им да стигнат до процес за приватизация, идентифицирах фактори - как да направим това с различни неща, предлагаме ли акции, правим ли това със служителите, търсим ли външен инвеститор. Или просто да стигнем до начините, по които можем да направим преценка - най-добрият механизъм за промяна на конкретна фирма и излизането й на пазара.

В: Какви бяха условията, когато пристигнахте първоначално в страната?

О: Доста лоши. При посещенията си носех храна. Създадох си доста приятели, особено в журналистическата общност. Беше очевидно, че дори хора, които работеха на пълен работен ден, на професионални длъжности, срещаха трудности да сложат храна на масата. Така че, ако имах малко свободно място в куфара си, донасях консервирана шунка, ресторантска храна и те просто ги обожаваха. Беше доста лошо по време на този период, но мисля, че нещата се оправиха бързо.

В: А как бихте оценили страната днес?

О: Мисля, че постигна голям напредък. Има да извърви дълъг път. Това е труден преход, който върви от мястото, където си бил, към мястото, където искаш да бъдеш, но мисля, че се движи възможно най-гладко.