Преходът,
който не стана така,
както бе замислен

Интервюта

Проф. Иван Ангелов

През 1990 г. проф. Иван Ангелов е главен икономически съветник на премиера Андрей Луканов

Това, което хората не осъзнаваха, но което безпокоеше специалистите по онова време, беше, че втората половина на 80-те години се характеризираше с тежка криза в развитието на икономиката на България, въпреки че е неправилно да използвам думата развитие, защото такова изобщо не е съществувало по това време. Това беше част от една по-широка, нарастваща стагнация, обхващаща целия социалистически режим.

България, която изнасяше около 80% от производството си на стоки и услуги в рамките на СИВ, 50-55% от които заминаваха само за Съветския съюз, не можеше да не почувства тази стагнация. Пред лицето на кризата Тодор Живков, който с всичките си дефекти имаше нехарактерен (за времето) вкус към нуждата от новото и търсенето на решения, всъщност позволи лансиране и издигане на определени хора в номенклатурната стълбица с надеждата, че може нещо да се направи за забавяне на влошаването. Аз, макар че никога не съм се срещал с него лично, съм чел стенограми от заседания на Политбюро, в които той се шегува със социализма - нещо, заради което обикновените граждани влизаха в затвора. Всъщност зад всичко това той е говорел за състоянието на икономиката и за стагнацията.

Целта на Юлската концепция беше да се внесат някои нови идеи за собствеността. Намерението е да се създаде впечатление, че работещите в държавните предприятия имат възможност да вземат решения. Смяташе се, че това ще повиши тяхната заинтересованост (от предприятията). Въпреки враждебността на номенклатурата към икономическите реформи, имаше една малка група от партизани в България, които се съгласиха, че има нужда от промяна.

Това се случи дори преди Полша и преди Унгария да въведат някои от реформите си. Целта беше да се създаде измамно чувство на сигурност сред хората, че ще дойде някакво подобрение - да бъдат накарани да повярват, че са „собственици или притежатели“, като се правят малки излишни козметични промени. Но беше и твърде малко, и твърде късно. В действителност хората нямаха мотивация реално да работят повече, поради което и да печелят повече. Янош Корнай, световноизвестен унгарски икономист, написа добре известна книга за „икономиката на дефицитите.“

Това много прилича на случилото се в България. Дори и да имаш пари и да работиш упорито, за да спечелиш повече, в края на годината няма за какво да ги похарчиш в социалистическото общество, в което живеехме. Ако искаш да построиш жилище, трябва да чакаш 15-20 години, ако искаш да си купиш кола, пак трябва да чакаш 10-15 години. За луксозни стоки, които може да купиш от Кореком (единственият универсален магазин, в който се продаваха чуждестранни стоки), трябваше да имаш валута, не можеше да се плаща с български пари там.

Вярно е, че Кореком предлагаше и обикновени стоки, за да отговори на нуждите и на обикновения потребител, но ако сте искали да си купите по-скъпи, по-качествени стоки, не можехте, защото те се продаваха до един час след появяването им по рафтовете на магазините. Често луксозните стоки бяха изкупувани предварително от хора с връзки.

Аз се опитах да изкажа притесненията си на конференция на 30 април1985 г. Казах им: „Необходими са радикални икономически реформи. Ако тези реформи не бъдат предприети, социализмът като политическа и икономическа система ще се изправи пред своя край“. Това взриви заседанието. Какви неща чух в отговор - ругатни, закани...

Това, което ме спаси, беше, че като се върнахме в София, в официалния вестник излезе статия от Горбачов, в която се подчертаваха абсолютно същите въпроси. Не можеха да ме накажат за нещо, което самият Горбачов е потвърдил? Ако това се беше случило, щяха да ме уволнят от Икономическия институт, където бях старши научен сътрудник, и със сигурност да ме изключат от комунистическата партия.

Имаше и други гласове, призоваващи към реформа - Георги Петров, например. Имаше и други от номенклатурата - Давид Давидов беше друг пример; той беше широко скроен, Борис Първулов също, и т.н.

Партийното ръководство разбираше, че ако трябва да се въведат реформи, това ще сложи край на контрола на социалистическата партия над икономиката - контрол, който в края на краищата беше алфата и омегата на тяхната доктрина.

Много хора у нас се изказваха за мораториума от 1990 г. Беше голям въпрос. Те се присмиваха на Луканов. Но това, което се случи в действителност, беше следното: До средата на 80-те години нашият платежен баланс беше в задоволително състояние. Имахме сравнително голям износ и макар че имахме големи разходи по обслужване на външния дълг, нещата бяха добре. Към края на десетилетието външният дълг беше около 10 млрд. долара. Сега общият брутен дълг на България, в зависимост от курса долар-евро, е около 50 млрд. долара. А икономиката не бих казал, че е много по-силна в способността да изнася, конкурентоспособността и да си плаща дълга.

Освен това имаше лошо управление и изхвърляне в гигантски нестабилни проекти като заводите за машини в Радомир и в Русе. Искахме да впечатлим със супер модерния завод за машини в Радомир, съоръжен с японска техника. Но разчитахме на илюзорен пазар, който така и не се появи.

Печелехме много от износ на оръжие и електроника, изнасяни за СИВ. Но постепенно през тези години и след Женевските споразумения се стигна до известно успокояване на световната обстановка. Край на някои конфликти и търсенето на оръжия спадна. Имаше обаче неблагоприятни природни условия. Имаше суша.

Внезапно България от нетен износител на селскостопанска продукция се превърна в нетен вносител. Всичко това доведе до влошаване на платежния баланс и все по-малко постъпления от валута, оттам и все по-големи трудности в обслужването на дълга.

На 31 март 1990 г. беше падежът на едно поредно плащане от 500 млн. долара. Във валутния резерв бяха останали 200-300 млн. долара. Това обаче не беше достатъчно. За щастие Луканов можа с помощта на френското правителство и френски банки да събере значителна сума. Беше интересно, че той се уговори и с Хелмут Кол да го посети в Бон да помоли за помощ, за краткосрочен кредит. Не искаше да се прибягва към мораториум. Кол го посрещна дружески, предостави му личния си служебен самолет да го откара във Франкфурт. В присъствието на Луканов Кол говори с банкери от Франкфурт и ги моли „да помогнат на неговия приятел Андрей“. Получава се някакъв резултат, въпреки че е по-малък от очаквания. Остава последната част от сумата да се намери. Луканов няма избор и прибягва до молба към съветското ръководство. От техния валутен резерв, от който малка част се намираше в наши банки, да бъде предоставен за ползване с обещанието в близките няколко месеца да го възстановим. 

Аз съм бил в кабинета на Луканов, когато на няколко пъти искаше да говори по този въпрос с Рижков, него все го нямаше. А това е трик на големите началници, когато не искат да разговарят с някого по някаква причина, да казват че ги няма. Луканов се принуди да отиде в Москва и да се срещне с Горбачов, който го отрязва направо. Нещо повече, те изтеглиха и тази малка част от валутния си резерв, която беше в нашите банки.

След ден-два се обади и Кол на Андрей и му казва, че „нашите приятели от Вашингтон са ни казали да не се бъркаме във вашите работи, което значи да не ви даваме пари“.

Пари в резерва няма, а крайният срок 31 март наближава. Нямаше друг изход освен да се обяви мораториум. Ако Луканов може да бъде упрекван за нещо, то е, че не го направи по-рано, за да не се стигне до ликвидиране на резервите ни, но със задна дата е лесно да се критикува. Нямаше алтернатива. Убеден съм, че е така, защото бях вътре, макар че не аз решавах тогава.

С председателя на външнотърговската банка, с Коларов - управителя на БНБ, и със самия Луканов тогава се водеха разговори. Но аз съм свидетел на всичко.

Положението тогава беше изключително тежко, далеч по-тежко от сега със сегашните протести. Тогава протестите бяха в цялата страна. Обстановката съчетаваше отчаяние и недоволство от преживяното от народа през тези три-четири десетилетия на социализма. Но реално социализъм не е имало - такъв не е съществувал у нас. Това беше тоталитарен социализъм и нищо повече.

Решенията вземаше не народът, а върхушката. В този смисъл никога не е имало и общонародна собственост. При напрегнатата обстановка по това време - съчетание на отчаяние и негодувание от миналото, но и на огромни надежди за бъдещето, хората вярват, че свършва комунизмът, ликвидираме режима. Някои дори вярват, че България става Швейцария на Балканите. Това беше демагогия, но хората й вярваха.

Страната кипеше, манифестациите продължаваха. Хората бяха уловили момента, не мислеха за работа или за износ. Това предизвика спадане на стопанската активност, спадане на
постъпленията от износ. Приходите намаляха и икономиката почти спря. Луканов и хората около него междувременно отчаяно се опитваха да измислят какво да се направи преди сривът да е излязъл извън контрол.

Искахме да обединим силите си с ръководителите на СДС, за да се справим със ситуацията, но те отказваха. Тогава ни дойде идеята по една щастлива случайност на базата на лични познанства да установим контакт с Ричард Ран, тогава главен икономист на Търговската палата на САЩ. Стана така: един наш българин, работещ в Министерство на външната търговия, ни каза на мен и Башикаров, тогавашния министър на външната търговия, че неговата съпруга познава една финландка, която работи за няколко източноевропейски страни като търговски агент за промоция на износ. Финландката от своя страна е близка с Ричард Ран. Така ние решихме да се свържем с него. СДС не иска да работи с нас, така че си помислихме, че ако включим американците като последно усилие, бихме могли да го използваме като база да се доближим до СДС и те може би биха били по-склонни да ни изслушат.

С тази мисъл беше поканен Ран да дойде тук, имаше среща с Луканов, който ми възложи да поема професионална отговорност за контактите с американците и по-конкретно с Ран. Срещах се няколко пъти с Ричард, който е един много приятен човек и такива бяха всичките ни контакти. Говорихме той да организира група специалисти от американски корпорации и от някои среди на американското правителство, които да изработят предложение за икономическа реформа в България.

От всичките голям брой глави само две са написани от наша страна и там фигурира моето име като автор, но съдържанието им не е мое лично, а е взето от съдържанието на Меморандума на писмото за намерения, което ние изпратихме до Международния валутен фонд и Световната банка, когато кандидатствахме за членство в тези две организации. В тези глави се описва състоянието на икономиката и намеренията на българското правителство за следващите години. Така че не знам по какви причини в българския вариант на текста тези две глави не са преведени и някои хора мислят, че там има не знам какви държавни тайни. Нищо подобно. Това са нашите писма, на българското правителство, до горепосочените институции - Световната банка и МВФ.

Ран създаде колектив от двайсетина души. Те посещаваха няколко пъти България, бяха и в някои заводи не само в София, но и в други градове. Спомням си една много приятна вечер по време на едно от тези посещения. Те се завърнаха след поредната обиколка и имаше коктейл в резиденцията на Монтгомъри, който по това време беше втори човек в посолството. Спомням си, че това беше някъде в Симеоново. Говорихме с тях и те казаха, че са впечатлени от квалификацията на инженерите ни. Един от американските мениджъри дори ми каза, че би желал да наеме тези инженери.

Другите, които бяха в друг завод - този за металорежещи машини в София, също бяха впечатлени. Един от тях ми каза: „Аз съм в този бранш от трийсет години и познавам положението на тези заводи в света. Вашият завод е един от най-модерните в света, които съм виждал“.

Американците казаха, че ако техни мениджъри застанат начело на тези заводи, те ще бъдат конкурентни на останалите по света. И още нещо искам да кажа. Ние по това време бяхме нещо като германските офицери, капитулирали през Втората световна война. Можете ли да си представите германските офицери да поставят условия, за да подпишат капитулацията си? Абсурд. Това е аналогично на обстановката, пред която бяхме изправени тогава. Имахме една среща в Министерския съвет с пет-шест души от американския екип. По поръка на Луканов аз казах на тях и на Ричард как ние си представяме доклада и за какви неща ги молим да бъдат отразени в него. Помолихме за петнадесет пункта наши искания, молби да бъдат там отразени. Това имаше за цел да защити най-уязвимите слоеве от населението. Когато произнесох това, Ричард каза: „А, да, английският израз за това е social safety net“.

Също настояхме за промени в банковата система, за равноправие между държавна, кооперативна и частна собственост, за това държавата да има важна роля в естествените монополи, работниците да вземат участие в приватизацията, в общи линии здравната система да остане стабилна с някои подобрения, подобно и за образователната система и т.н. в петнайсет точки.
В много голяма степен тези наши молби бяха приети и присъстват в доклада.

Някои хора са ме питали това ли ни доведе до положението, в което се намираме, и до бедствията, които сполетяха страната след това. Отговорът ми винаги е бил „не“. Ако беше прилаган правилно този план, България нямаше да бъде в това състояние, в което е сега.

Как започна всичко? Е, те извършиха основната работа. Беше проведена среща и обсъден предпоследният вариант, изготвен от американците. От тяхна страна присъстваха седем или осем души, заемащи длъжности в най-големи компании. Това е израз на истинска загриженост за проблемите, пред които беше изправена България. За нас беше невероятно такива големи и важни хора да се занимават с една малка България.

Беше в значителна степен това сътрудничество конструктивно. Участниците от българска страна бяха две групи - икономисти от лявата срана на политическия спектър и привърженици на СДС. Цялата група беше към двадесет и пет души, по равен брой леви и десни.

Когато американците идваха тук за междинни съгласувания на текстовете, имаше срещи с нас, с групата икономисти от БСП, които се провеждаха в Министерския съвет и в министерството на търговията, в зала на партерния етаж. В този екип по-голямата част от хората на БСП бяха от Икономическия институт.

Разговорите винаги бяха професионални, макар и не винаги задълбочени, защото немалка част от колегите по онова време не знаеха или не разбираха английски достатъчно добре.

Когато беше готов текстът, американците предложиха четирима експерти – двама от БСП и двама от СДС, да отидат в САЩ. Аз бях ръководител на групата, но практически двете групи имаха пълна самостоятелност и напълно различни програми в САЩ. Членовете на групата включваха Емил Хърсев и едно момче, което после беше посланик в САЩ - името му беше Огнян Пишев. Беше предвидено Папаризов да бъде, но някакъв предходен ангажимент го спря.

Прекарахме два дни в Търговската палата на САЩ, в присъствие на американските автори направихме обсъждане на текста. Ние си казахме мнението в изцяло професионален стил, никаква политика, в много дружеска обстановка.
Имаше една друга подробност, която си заслужава да се спомене. Когато планът беше готов, и Ран, и Ът дойдоха в България, за да го споделят с нас. Тогава се проведе една среща в Министерския съвет, във фоайето. Присъстваха Андрей Луканов, Петър Берон, Петко Симеонов и аз.

Луканов, това беше мое впечатление, имаше приятелски отношения с Берон. Луканов ни каза: „Ето планът, стъпваме на него. Дайте да създадем една работна група, която да разработи оперативен проект за реформи в България.“ Не се предполагаше да има лява и дясна страна. Целта беше групата да работи заедно за доброто на България.

Но на Берон такива не му минават. Той каза: Андрей, и брилянтна програма да ни предложите, ние с вас няма да работим. Ние искаме да вземем властта и тогава да правим свои реформи. Предполагам, че от политическа гледна точка имаше логика в решението му. И аз да бях на негово място, вероятно щях да постъпя така, защото тогава политическият климат бе благосклонен към СДС. Те знаеха, че е въпрос само на време старият режим да си отиде.

В този смисъл всичко, което Луканов направи - цялата случка с американците, те да подготвят проекта, опитът да обедини леви и десни, опитът да работим под обща кауза в полза на страната - всичко беше напразно.

Много приказки са изприказвани по адрес на плана Ран-Ът, много обвинения са отправяни към него и за нещастие и към нас - българските икономисти, които са участвали, но трябва да сме наясно, че ние не сме авторите, ние само редактирахме материала, където беше необходимо, и участвахме в дискусиите около съдържанието му. Авторите са американците. Ние поискахме от тях отразяването на петнайсетте точки и те се съобразиха.

Според мен планът Ран-Ът беше по-добрият вариант за управление на българската икономика и реформата, отколкото това, което ни наложиха по-късно МВФ и Световната банка. Те направо ни диктуваха какво да правим, докато планът Ран-Ът беше продукт на взаимно професионално сътрудничество. За съжаление той просто не беше използван по никакъв начин.