Трябва да се каже, че паричната и дълговата политика на социалистическа България са едни от най-строго пазените тайни на държавата. Дори подробното и педантично направено проучване, озаглавено „История на външния дълг на страната от 1878 до 1990 г.“, публикувано през 2006 г. от Българската народна банка, не дава доказателства за това как се материализира дългът през осемдесетте години. Въпреки това се стига до криза, която завършва с обявяването на мораториум на 29 март 1990 г.
Сливането на политическата и икономическата партийна власт е показано ясно от историята на натрупването на гореспоменатия дълг. В България съществуват две мощни комисии при Политбюро на Централния комитет на комунистическата партия, които могат да се разпореждат с валутата на държавата в икономиката: Паричната комисия, чийто председател от 1977 г. до 1988 г. е Тодор Живков, а по-късно Андрей Луканов, и Държавната комисия по научно-техническа политика на Централния комитет на комунистическата партия, ръководена от Огнян Дойнов.
Паричната комисия има право да взема решения по държавния валутен план. Комисията контролира изпълнението на плана за износа и изразходването на наличните валутни средства. Нейните решения са задължителни за всички институции и изпълнителни органи в страната. В състава и влизат единайсет члена от най-висшето партийно ръководство, министри и председателят на Националната банка.
През 1986 г. с решение на Бюрото на Министерския съвет се създава нова комисия по валутните въпроси на подчинение на Министерския съвет. Това е израз на промяна в споменатата вече икономическа политика, която цели да даде по-голяма автономия на икономиката и да я отдалечи от партийните лидери. Решението за тази промяна съвпада с идването на Горбачов на власт в Съветския съюз.
Държавната комисия по научно-техническа политика на Централния комитет на Комунистическата партия има персонал от двайсет и шест старши члена, включващи секретари от Политбюро и Централния комитет, министри, председателя на Академията на науките и други. Тази комисия определя валутата за финансиране на различни индустрии и въвежда организационни структури, зависещи от приходите от чужбина. И двете комисии на комунистическата партия обаче не успяват да поемат контрол над въпроса за пресъхналите потоци от чуждестранни приходи въпреки усилията за увеличаване на приходите чрез създаване на фирми на Запад. Брутните задължения на България през 1985 г. са около 4 млрд. долара. Четири години по-късно те се увеличават почти три пъти и достигат 11,40 млрд. долара.
Нарастването на дълга започва след прекратяването на допълнителните
количества суров нефт, идващи от Съветския съюз, които България реекспортира. Дотогава приходите в страната, идващи от реекспортирания съветски нефт, са над 1 млрд. долара годишно. Ситуацията се влошава в резултат от нарастващите разходи за плащане на дългосрочни и краткосрочни заеми. През 1984 г. задълженията са 1,2 млрд. долара, а няколко години по-късно достигат 2,5 млрд. долара. В същото време България отпуска експортни кредити на голям брой развиващи се страни със социалистическа ориентация. За периода 1984-1989 г. те достигат 700 млн. долара. Обслужването на този дълг към България продължава да намалява и през 1989 г. спира напълно.
Паричната комисия на Политбюро на комунистическата партия и партийно-държавната комисия по научно-техническа политика управляват много лошо постъпленията от валута през периода 1985-1989 г. Това довежда до загуби и още външен дълг. Отпускането на заеми на няколко арабски държави в края на осемдесетте години нараства, достигайки 3,8 млрд. долара. Икономически въпроси като например концесията за нефт в Либия или концесията за дървесина в Габон (през 1988 г. търговска банка Балканбанк подписва банкова гаранция за 18 млн. германски марки, чрез която България ще получи концесия за производство на тропическа дървесина от Габон след субсидия от германската Комерцбанк, която в крайна сметка се стича в частни джобове), довеждат до загубата на стотици милиони.
Според Министерството на външните икономически отношения в края на 1988 г. България е отпуснала държавни заеми на 28 развиващи се страни. Повечето държавни заеми в обменени левове облагодетелстват Ирак - 965 млн., 344 млн. отиват в Либия, 303 млн. - в Алжир, 79 млн. - в Нигерия, 63 млн. - в Ангола, 56 млн. - в НДР Йемен. Списъкът продължава. През 1989 г. тези субсидии добавят близо 2 млрд. долара към външния дълг. Но това е само малък процент. Основната част от външния дълг идва от задълженията на България към СИВ. Проблемът се задълбочава още повече от решението търговските плащания да се извършват в конвертируема валута. От гледна точка на дълга на България цифрите нарастват бързо от 2,1 млрд. долара през 1984 г. на близо 9 млрд. долара през 1989 г.
И още един фактор допринася за нарастването на българския външен дълг през осемдесетте години. След 1985 г. започва бърза тенденция към влошаване на търговския баланс. Дефицитът се увеличава от 85 млн. долара през 1984 г. на 1,3 млрд. долара през 1989 г. поради намаленото производство и износа и стабилното нарастване на вноса, особено на селскостопанска продукция и основни храни. През 1980 г. България внася селскостопанска продукция за по-малко от 200 млн. долара. През 1985 г. обаче вносът надвишава 350 млн. долара, а през 1988 г. тази цифра нараства до 496 млн. долара. През тези години България, наред с други суровини внася фуражи, меласа, захар, ориз, месо, мляко, масло и други. Интересното е, че вносът е основно от западни несоциалистически държави. Вярно е, че по време на същия период България все още има висок износ на пресни и преработени плодове и зеленчуци, тютюн, цигари и месни продукти, но това не е достатъчно, за да гарантира необходимия внос на нефт, природен газ, памук, целулоза и други ключови суровини за промишлеността. През 1988 г. постъпленията от валута от износа на селскостопанска продукция (по данни на Министерството на външните икономически отношения) намаляват около два пъти в сравнение с 1984 г.
Положението не е много по-добро и при производството на храни и дрехи. Между
1985 г. и 1989 г. разходите в чуждестранна валута за внос на храни и дрехи нарастват с 600 млн. долара. По същия начин, по отношение на тежката индустрия по различни причини в периода 1984-1988 г. някои стоки, които преди това осигуряват големи постъпления от валута, отпадат напълно от експортния списък. Това са кораби, цимент и електроенергия.
Всички тези промени довеждат до общи икономически и финансови затруднения, които водят до намаляване на общото промишлено производство. Резултатът е спад в износа на произведени стоки в почти всички индустрии. Статистиката за тези години показва значително намаляване на количеството цветни метали, машини, мотокари, кранове, трактори и помпи - дотогава традиционно български износ. Друг традиционен износ, който намалява, включва торове, урея и химични влакна. Производството на промишлени и потребителски стоки като хладилници и други домакински уреди също намалява.
В крайна сметка цифрите са съвсем ясни. Намаляването на износа на селскостопански стоки и храни заедно със спада в износа на стоки на леката промишленост довежда до намалени постъпления от валута от около 1 млрд. долара.
В началото на осемдесетте години в страната има положителен търговски баланс от около 1 млрд. долара, но до 1985 г. балансът става отрицателен - отново с около 1 млрд.долара - поддържайки това ниво до 1989 г.
Ако човек се вгледа в структурата на българския износ за този период, ще види, че най-големите чуждестранни постъпления идват от два сектора - оръжия и „специално“ оборудване и реекспорт на преработен нефт. От тези два източника идват над 50% от постъпленията от валута за страната през втората половина на осемдесетте години. Както вече споменахме, промените в износа на суров и рафиниран нефт настъпват след идването на Горбачов на власт в СССР. Не по-добра е и съдбата на т.нар. „специални“ продукти, приходите от които започват рязко да намаляват през втората половина на осемдесетте години. Всъщност, горепосочените заеми за страни от третия свят, отпуснати от България, са свързани с доставката на оръжия и оборудване и така и не са погасени.
До края на това десетилетие България влиза в криза, свързана не само с валута, но и със стокови дефицити. Това естествено довежда до нарастваща инфлация. В същото време практиката за плащане на заплати при намаляваща производителност и неизползван капацитет в промишлеността нараства. Рязко влошената трудова дисциплина впоследствие довежда до увеличаване на производството на продукти с ниско качество. През тези години почти всички производствени разходи парадоксално нарастват и комунистическото политическо ръководство все повече покрива бюджетния дефицит чрез печатане на пари. Прогнозните цифри в края на десетилетието показват, че страната е натрупала стокови запаси от около 4 млрд. лв., докато паричните средства само в населението са над 6 пъти повече - около 25 млрд. лв. Какво би могло да бъде по-добра среда за неконтролирано покачване на цените? Резултатът - настъпва сериозна икономическа, политическа и социална криза в социалистическата система в края на осемдесетте години.
Това принуждава Тодор Живков да започне най-голямата икономическа реформа, която страната е виждала. През 1987 г. се приема Юлската концепция. Тя се опитва да запази политическата система, но в същото време да трансформира централното планиране в пазарна икономика, включително отказа от монопола на държавната собственост.
В действителност всички мащабни икономически реформи се провалят пред лицето на икономическата криза, нарастващите дългове и влошаващото се международно положение. Както на местна почва, така и в международен план общото мнение е, че времето за реформи е отминало и сега е време за радикална промяна - такава, която ще замени съветската система завинаги. Това ще бележи времето на болезнено ново начало - завой на 180 градуса към икономическите принципи на капитализма - система, от която Източна Европа е напълно отчуждена след Втората световна война.