Преходът,
който не стана така,
както бе замислен

Интервюта

Боян Славенков

През 1990 г. Боян Славенков е икономически съветник в кабинета на президента Желев.

Към края на деветдесетте години икономиката на страната се сриваше, губеше руските пазари, имаше огромен дълг (мисля, че беше достигнал 10 млрд. долара) и беше практически необсужваем. По това време усетихме отсъствие на конкурентен износ и постъпления на валута, набъбване на дефицита в републиканския бюджет, 40% от предприятията работеха на дотации. Беше започнала да расте безработицата.

Спомням си, че в свой доклад Световната банка прогнозираше достигане на безработните около 200 хил. души до края на 1991 г. Това се потвърждава и в доклада Ран-Ът, безработните бяха 100 хиляди души.

Това беше структурна криза, включваща разпадане на връзките между държавните предприятия, нежелание да се работи, неефективност, липса на мотивация за някакво преустройство. Комунистическото правителство на Луканов нямаше подкрепата на западните сили и на световните финансови институции.

Бях на едно посещение заедно с Луканов в Съветския съюз и присъствах на разговорите му с висши партийни ръководители, а на разговора с Елцин той не ме допусна. Но цялата философия на Луканов там, на тези разговори, беше укрепване на връзките на България с Русия. Отрязвайки ни от външно финансиране от частни търговски банки, което неминуемо щеше да доведе до липса на достъп до парични потоци, той обвързваше България още по-силно с Русия, това е дълбокото ми убеждение.

Искаше да консумира плана Ран-Ът чисто политически и затова не успя да го пусне в действие и да го използва. Затова аз и колегите ми от СДС тръгнахме срещу плана, въпреки че подкрепяхме идеите в него, защото в ръцете на Луканов той щеше да се превърне в свой антипод и да дискредитира самите реформи.

Наред с това, докладът Ран-Ът не беше писан като програма, а беше по-скоро един наръчник за преход към пазарна икономика, който някои от нас така и не прочетохме докрай, така че не го разбрахме.

По това време работех в Икономическия институт на БАН, както и повечето български участници. Но не се чувствам съпричастен към факта, че програмата се провали, не защото не я споделям, напротив, тя ми харесва, много образователна, писана от най-добрите икономисти от страна с една от най-успешните пазарни икономики и демократични институции. Но аз не бях един от авторите. Приносът ми започна и завърши с разговор за десетина минути. Попитаха ме дали българинът има чувство за предприемачество, дали мисля, че селяните ще искат да си върнат земята и ще имат желание да я обработват... такива неща. Предполагам, че това са били разговорите и с другите икономисти.

Самата програма и препоръките в нея обаче са израз на тяхното виждане за икономиката, ръководено от пренасяне на опита от страни, в които те са работили. В доклада има много интересни идеи, които обаче не бяха използвани в България.

Освен това докладът не е програма, съгласен съм с това, което казва колегата Димитров. Това е така, защото никое българско правителство не се опита да превърне доклада в оперативна програма. В него нямаше крайни срокове или средства за изпълнение.

Много ми харесват главите за електрониката и машиностроенето. Предложенията в доклада отчитат постиженията на страната. Например, заводът в Радомир, който работи с малка част от капацитета си на внесеното за милиони оборудване, същото е и при ЗММ в София и в други големи промишлени заводи.

Мениджърите трябваше да гарантират чуждо участие или консорциум от немски фирми, които да управляват заводите и да се конкурират на световните пазари. Да се подобри маркетинговата им стратегия и други такива.

В никакъв случай в програмата не се казва “приватизирайте и продавайте на всяка цена”. Но за да действа такава програма, трябва да бъде разчетена във времето и да бъде финансово обезпечена. В нея няма процес и списък със стъпки за изпълнение и какъв финансов ресурс ще бъде необходим, за да заработи. По-скоро програмата е една философия, една методология и начин на мислене, което я прави много ценна за нас и днес. Учехме сме от нея.

Всяко правителство идваше със свои интереси и със свой политически ресурс. За да се реализира тази програма, е необходима подкрепа и воля. Наистина харесвам един израз, който чух от Роналд Ът тогава (често го цитирам на моите студенти): „Приватизацията е преди всичко политическо действие с икономически последствия“. Трябваше смелост да се направи тази реформа. Спомням си, че Луканов и хората му говореха за демократичен социализъм. Те искаха приватизацията на предприятията да бъде направена от техните директори под формата на социално-демократически преобразования с участието на работниците и запазване на номенклатурата на предприятията.

Това, което попречи на програмата Ран-Ът и на прилагането й, беше политическата нестабилност в страната по това време. За да се реализира силна приватизация, трябва подкрепата на населението.

И друго, ако реформите в България бяха следвали тази програма, процесът на преход щеше да стане по-бързо и според мен на по-ниска социална цена. Ето и пример. Приватизацията беше забавена поради приемането на законите за реституцията, които много политици подкрепяха по това време. Този закон създаде и рентиерския капитал в България. Ако бяхме започнали поне първия етап на приватизацията, т.нар. малка приватизация, можехме да използваме този инфлационен луфт, който тогава беше огромен. От гледна точка на националния доход еквивалентът на БВП беше около 30 млрд. лева, а спестяванията на населението - около 28 млрд. лева. Този ресурс можеше да отиде за една малка приватизация, за самочувствие на населението. Това не се случи, стана либерализацията на цените, следвана от срива на банките..., а след това се оказа, че няма капитал в населението за истинска приватизация и накрая създадохме такива изродени форми на приватизация като масовата приватизация или работническо-мениджърската приватизация. Този вид приватизация обслужваше интересите на тези, които бяха близки до властта. Това положение създаде олигархичните групировки и кръгове, управляващи днес България.

В края на краищата програмата Ран-Ът не е прилагана. Нито едно правителство не я използва. Нито едно правителство не я подкрепи политически или финансово. В България за нас това е патологията, че правителствата отричат всичко, предложено преди тях, и следват интересите на тези, които са ги издигнали. На власт в този смисъл...

Пак повтарям, ако програмата беше приложена, щеше да включва бърз и по-безболезнен процес към една нормална икономика и взаимодействие между икономика и политика.

Програмата Ран-Ът е сатанизирана от ултра левичари, които виждат американското влияние и го наричат американски план за унищожаване на България. Те гледат на нея като на битката между Москва и Вашингтон и проникването на американското влияние. Това е тяхната теория на конспирацията. Те не разбират, че пазарната икономика се е наложила по цял свят.

В действителност ние нямахме друг избор и трябваше да вземем това, което работи в други части на света. Критиците, които ни обвиняват, твърдят, че сме предатели на България. Но каква би била алтернативата? Да вземем модела на Кремъл? На техния бандитски държавен капитализъм или китайския, или севернокорейския модел?