На 10 ноември 1989 г. Тодор Живков подава оставка като ръководител на комунистическата партия и скоро след това като държавен глава. По време на бурния период на промяна властта е взета от едно крило на комунистическата партия, подкрепяно от Кремъл. Тази група включва предимно последователи на концепцията за преустройство на Горбачов и смята, че трябва да се намери ново лице на социализма и нови методи за управление на икономиката. Събитията в страните от Централна и Източна Европа обаче отиват далеч отвъд първоначалните идеи на перестройката. Преходът към демокрация и пазарна икономика е на първо място в дневния ред. Обикновените козметични промени в повреденото лице на социалистическата система вече не са достатъчни. Централна Европа е изправена пред уникална историческа възможност - шанс за цялостна промяна. И точно това се случва. В България обаче хората не са подготвени за това.
Присъствието на такива политически субекти и генезисът на авторите на преврата включват както открита, така и скрита приемственост в развитието на българската политическа и икономическа сцена през следващите години. Тази приемственост е привлечена от структурите под влиянието на комунистическата партия и нейната тайна полиция.
Оставката на Живков също е продукт на промените, настъпили след „нежната революция“ в Централна и Източна Европа - едно от най-необикновените събития на двадесети век. Въпреки че е замислено като политически процес на възраждане, движението излиза от контрол, подхранвано от необузданото желание на хората за промяна. По този начин комунистическият режим в тези страни е необратимо отслабен и компрометиран. Модернизацията в страни като Полша, Чехословакия и Унгария (и в по-малка степен България и Румъния) довежда до увеличаване на нетърпимостта към нелиберални, недемократични социални практики. 1990 г. отбелязва годината на голямата промяна в Централна и Източна Европа (въпреки че опитът на всяка страна варира по степен на интензивност).
Паралелно с упадъка на СССР, държавите в състава на Югославия започват да се откъсват. Полша започва форма на „шокова терапия“, а ГДР се обединява с ФРГ. В България комунистическият режим на Луканов продължава отчаяната си борба да остане в действие. Приватизацията на промишлеността продължава да липсва въпреки непрекъснатите обещания за структурна реформа. Една от малкото инициативи, обсъждани по това време, е отстъпването на известна държавна собственост като част от т.нар. работническо-мениджърска приватизация, при което имуществото на малки и средни икономически структури ще бъде прехвърлено на мениджърите и служителите, които работят в тях. Този вид приватизация обаче така и не се осъществява, дори през следващите години. Освен това, ако се беше осъществила, щеше да обслужва само ешелоните на икономическата номенклатура.
Социалната структура на класите, притежаващи елитарни претенции в посткомунистическа България, е много по-сложна. Висши функционери, наследници на комунистическата партия, държавни глави, общински администратори, номенклатури в правоприлагането и особено прословутите тайни служби - всички искат да заявят права над парче от баницата на националната собственост.
Действията (или по-скоро тяхната липса) на тези посткомунистически класи постепенно довеждат до нещо като „студена война“ и разкол в българското общество. Външно основните участници в това разделение включват новообразуваните партии (особено радикалните подразделения в тях), синдикатите и неправителствените организации. Зад тях обаче стоят както вътрешни, така и външни организации, чиито интерес е да провокират допълнително обществено недоволство, с което да попречат на всякакъв шанс за политическа консолидация и да позволят контролирано ограбване на националните богатства на страната. Хаосът ескалира и по-голямата част от отчаяните български граждани се оказват в състояние на екзистенциална криза. Мандатът на Луканов отбелязва началото на масово затваряне на предприятия, което довежда до рязко увеличаване на безработицата. Най-тежко са засегнати секторите инженерство и електроника (на които социалистическата икономика е разчитала в продължение на много години).
До 29 март 1990 г. Луканов обявява едностранен мораториум върху погасяването на външния дълг. Това без съмнение е най-спорният акт от първия мандат на Луканов. Той оставя дълбок отпечатък в икономиката на България за много години напред. Луканов разбира, че неговото правителство не притежава нито капацитета, нито способността да разработи и прилага програма за преход към пазарна икономика. Затова фактът, че правителството не успява да изпълни програма, насочена към напълно функционираща пазарна икономика, е най-голямата му грешка. Това правителство завинаги ще остане в паметта на хората като „зимата на Луканов“, белязана от студ, глад, мизерия, празни магазини и спиране на тока.
В същото време една затруднена България продължава да раздава заеми на фирми и физически лица в чужбина със средства от валутните резерви, принадлежащи на повече от 400 български фирми, регистрирани в Западна Европа. Според докладите и свидетелствата за период от няколко месеца (от края на 1989 г. до лятото на 1990 г.) между един и два млрд. долара изчезват от валутните резерви.
Москва също започва да се разграничава от своя някога верен съюзник от Източния блок и да намалява търговията си с България. По този начин износът на селскостопанска продукция се срива, особено що се отнася до преработената. През това време България преживява някои от най-трудните си дни в най-новата история. Мораториумът върху външния дълг изолира страната и липсата на икономически реформи на практика спира развитието. Политическото напрежение нараства, тъй като страната започва да усеща товара на неуспеха на правителството да въведе драстични, незабавни икономически мерки. Централна Европа набира сили, а България все още стои в пълна безизходица.
Предвид на сложността на ситуацията Луканов разбира, че има спешна нужда от външна помощ. За да осигурят този вид финансова помощ за стабилизиране на страната обаче институции като МВФ и Световната банка искат да видят развитието на работеща програма за реформа.
В същото време са създадени няколко програми в подкрепа на прехода към демокрация и пазарна икономика, но това са продукти на политическите партии, които се различават толкова много в мненията си, че не може да бъде постигнат консенсус. Нито партиите желаят да обединят усилията си. Накрая дискусията на кръглата маса довежда до малка промяна. Така крахът на националните икономически механизми и нежеланието да се проведе радикална реформа довеждат до състояние на криза. Намаляването на БВП и в последствие на жизнения стандарт излиза извън контрол и България е изправена пред най-тежката икономическа криза в историята си. Започвайки през 1989 г., хиляди висококвалифицирани професионалисти напускат страната в опит да подобрят условията си на живот и да реализират потенциала си в чужбина. Тази масова миграция скоро достига епидемични размери. Много висококвалифицирани кандидати ще потърсят удовлетворение на Запад, лишавайки в крайна сметка страната от интелектуалния й елит.
Липсата на ясна програма за преход към демокрация и пазарна икономика почти изцяло се дължи на ограничената опозиция на тоталитарния, авторитарен комунистически режим. Този режим е сред най-рестриктивните в Източния блок; не е съвпадение, че не е имало мащабни национални дисидентски движения в името на демократизацията. Цялата опозиция е необратимо потисната.
Втората половина на двадесети век бележи и проникването на т.нар. “тайни служби” в тъканта на обществото, което води до деформация на функционалните му механизми. Това е причината за неспособността на страната да въведе истински демократични процедури, функционираща правна система и либерализирани икономически политики след 1990 г. Потисническият характер на авторитарния режим не само възпрепятства политическото развитие, но довежда и до формиране на различни звена на организираната престъпност. Скоро това се трансформира в съзнателно усилие да се потисне административно (и напълно незаконно) всяко частно предприятие и довежда до допълнителен спад в доходите на голяма част от българските граждани.
Вторият мандат на Андрей Луканов след изборите на 10 юни 1990 г. продължава до 29 ноември, когато министър-председателят подава оставка. Официално оставката му се приписва на натиска, оказан от страна на синдикатите, но други, (неофициални) обяснения сочат към факта, че партията на Луканов не би подкрепила въвеждането на реформи, които по това време той е бил длъжен да проведе. Ако това правителство беше подкрепено от членовете на собствената си партия и беше в състояние да въведе ефективни реформи, най-вероятно България щеше да се развива успешно, подобно на Чехия, Унгария и Полша. По това време вече се разпространява информация за неминуеми, непопулярни мерки, които трябва да бъдат взети от доверено правителството - такова, подкрепено от мнозинството от политическите партии.
След това през 1990 г. Българската социалистическа партия се оказва в необичайна позиция. Тя печели изборите, но отказва да ръководи страната, защото ще трябва да въведе тези непопулярни реформи.
По този начин Луканов ще бъде принуден да си сътрудничи със СДС, за да сформират коалиционно правителство. На 30 октомври 1990 г. заявява: “Аз наистина вярвах и продължавам да вярвам, че еднопартийно правителство не е добър вариант за България. Бих искал да подчертая, че моята програма не е програма на БСП - намерението ми е да обединя страната. Нейните основни принципи съм развил много преди 10 ноември”. СДС не е склонно да се съобрази обаче, освен ако Луканов не се разграничи от БСП, което той безусловно отказва. Въпреки това, приносът на Луканов към избирането на Желю Желев за президент е едновременно значителен и решаващ фактор. Това включва убеждаване на “упоритите” членове на Висшия съвет на парламентарната група на БСП да приемат това, което в техните очи е “исторически компромис”.
По-късно Луканов успя да прокара и решението за формиране на коалиционно правителство при Димитър Попов. Луканов номинира Иван Татарчев за министър на вътрешните работи и Георги Пирински за заместник министър-председател на икономическата реформа. В последния момент обаче Иван Костов ще откаже да приеме това предложение и Луканов отново ще бъде принуден да търси алтернативи. Той отчаяно иска да убеди опозицията, както и Запада, в желанието си за радикална реформа в името на пазарната икономика и политическия плурализъм.
За да постигне този тип реформа, Луканов се обръща за помощ отвън в лицето на група специалисти от Търговската камара на Съединените американски щати, ръководена от Ричард Ран, която да изготви писмен план за икономическия преход. Това е единственото възможно и сравнително бързо решение на сложната икономическа ситуация в страната. И двете страни разбират, че за прехода от тоталитарна система към демокрация и свободен пазар няма проста рецепта. За да се изготви толкова сложен план, е необходимо да се включат и приемат някои от стратегиите, използвани от страните в Централна Европа, които са извършили по-рано реформи. А така също и да се позоват на опита на някои азиатски страни.
В очите на Луканов въвеждането на такава програма ще позволи най-накрая да се осъществи коалиция с опозицията. Луканов смята, че едно коалиционно правителство ще доведе до два варианта на развитие. Единият би бил обезсилване на самата опозиция, която, приемайки да работи със социалистите по програма за икономическа реформа, би изоставила някои от своите по-радикални политически искания като например лустрацията. Другият вариант би бил легитимиране на новия имидж на социалистите. Луканов и най-близките му съюзници искат да докажат на Европа и на света, че вече са напълно демократизирани, приспособявайки се към европейските идеи за социализъм.
Опитите му обаче отново са посрещнати с ожесточена съпротива от страна на членовете на комунистическата партия, обременени от непроменената идеология, от която все още е проникнат политическият климат в страната. По този начин Луканов е между чука и наковалнята. Той разбира, че без подкрепата на утвърдени членове на комунистическата партия не може да запази БСП - наследник на БКП, нито да остане на власт още дълго. Така, на практика, в началото на деветдесетте години няма промяна в начина, по който функционира партията. Дори и промяната в името й на социалистическа вместо комунистическа е посрещната неохотно от повечето партийни членове. Поради тази причина Луканов е принуден да играе различни роли - една за Запада (включително за експертната група на Ран и Ът), друга за българската опозиция и трета (изцяло различна) за членовете на собствената му партия по време на масовите комунистически митинги през 1990 г.
Вътрешните сили, работещи срещу Луканов и мисията му да трансформира комунистическата партия в модерна социалистическа партия, продължават и след смъртта му. Комунистическите партии в другите бивши социалистически страни се разпадат с изключение на партията в Чехия, която запазва името си, макар след падането на режима да променя елементи от идеологията си. За сметка на това, обаче, в Чехия се сформира силна социалдемократическата партия от европейски тип, която играе важна роля в страната и до днес. По този начин старата комунистическа партия в Чехия се свива до твърдо ядро от праволинейни членове и през следващите двадесет години винаги ще събира около десет на сто от вота по време на парламентарни избори. Може би това не е учудващо за бивша комунистическа страна, пък била тя и просперираща Чехия.
В България обаче виждането на Луканов за промяна както в държавата, така и в собствената му партия е доста по-различно. Като че ли всички наведнъж, един милион членове на тоталитарната партийна държава, ще трябва да бъдат убедени, че вече са партия на европейски социалисти в една демократична държава; че ще бъдат лишени от привилегиите, които преди това са имали безусловно съгласно чл.1 от комунистическата конституция. И тогава - през деветдесетте години, и днес - двадесет и четири години по-късно, е очевидно, че комунистическата партия в България не е разполагала и все още не разполага с потенциала или волята да се очисти напълно от тоталитарните си навици. През 1990 г. за партията и повечето от членовете й би било невъзможно да приемат програмата за истинския преход към демокрация, не на последно място такава, създадена от американски експерти.
Луканов ясно разбира, че не може да убеди собствените си хора да се ангажират с нея. По същия начин не би могъл да спечели подкрепата на опозицията - дори въоръжен с програма като плана Ран-Ът - нежеланието й да си сътрудничи с комунистите е непоколебимо. Тези обстоятелства означават, че усилията, положени от американските експерти, са обречени от самото начало. Рамката за реформа, която представят пред Луканов през октомври 1990 г., трябва да послужи като оперативен документ, но такъв, който би проработил, само ако от самото начало се договорят конкретно финансиране, срокове и отговорности. Такива няма. Нещо повече, спорно е дали самият Луканов вярва, че една американска програма би могла в действителност да бъде пусната в действие предвид състоянието на политически хаос, обхванал страната по това време.
Според проф. Иван Ангелов - авторът на две глави от програмата и човекът, който координира работата между американските експерти и българските консултанти по проекта, той и останалите членове на екипа са сатанизирани от собствената им партия дори само затова, че са участвали.
Всъщност, е трудно да се намери програма за икономическа реформа в най-новата българска история, която да е била по-открито презирана и по-агресивно дискредитирана от членовете на комунистическата партия от плана Ран-Ът.
До днес този документ е обвиняван за всички неуспехи и нещастия, сполетели страната след падането на комунизма. Парадоксално е, че никога не е имало по-скандален документ, който в действителност да е толкова малко разбран и познат. Малко вероятно е тези, които са говорили и все още говорят против програмата, някога да са я чели. И малко вероятно е повечето от тези, които са я чели, да са разбрали какво има за цел да постигне или инструментите, които предлага за постигане на преход. Това предполага, че тази група от хора просто е срещу демократизацията на България, срещу развитието на пазарната икономика и срещу съюза й с вече развита Европа.